Сянка във нощта
пресича тъмния площад,
носител на смъртта
разхожда се във мрачен град.
Засвири нежната си песен,
лири сладкодумни и пригласят.
Гласът й - весел като есен,
листата във краката и се кланят.
Луната кървав поглед хвърля,
клоните във зверове превръща
и само с поглед тя подхвърля –
облаци неземно черни във нощта.
Капки пот избиват на лицето
страхът отдавна обладал душата,
превзел е даже и сърцето,
преплита и заплита тъй краката.
Сянка ледена пристъпва бавно,
търси следващата жертва.
Ще кажете: желае я нахално,
но това е тя, живее в стрък трева.
Понякога е зла, изгаря всяка душа.
Друг път е добра – приютява...
Нявга се явява чиста и блага сърна,
но след нея само скръб остава.
Сянка във нощта носител на смъртта!
© Димитър Попов All rights reserved.
Да речем