Сянката на вятъра
Сянката на вятъра
В студена утринна роса,
с остър писък, разсякъл тишината,
вятърът - замърсен от тъга -
горчиви думи, като смъртта, говори...
Ураганният вятър се вкопчи във мен
побеснял, освободи отровата -
засмука живота ми...
Безспирно навява прашинки
в дълбините на моите останки.
Безбрежна душевна пустиня,
търсеща обич, а не милостиня!!!
Навеждам глава срещу вятъра...
Потънал сред „вътрешностите ми“...
Писък, който накара всичко да потрепери,
всичко в мен да се преобърне.
Навсякъде отломки
вятърът безмилостно разнасяше.
Зъл леден вятър -
в леден пламък превърна сърцето ми.
Вятърът свири на клада във мен,
карайки огъня в огнището да се протяга разпалено.
Обгърнат от нестихващи пламъци,
затихва пулсът и кръвта ми в тялото...
С дълбоката рана,
лежа в ужас ням -
безпомощно умирам бавно сам.
Вятърът вилнее във сърцето,
с разтапящо смирение въздъхвам.
Почвата над мен прозира...
Вятърът отмива и последната капка живот...
със последни сълзи отронени -
във Теб издъхвам...
Пътник съм сред мрачните си мисли,
по дъното на своите мечти.
Всичко в мен се помрачи...
Слънцето не ще разцепи облаците, надвиснали над мен...
не ще прогони вятъра, настанил се безкрайно в мен...
© Дидо All rights reserved.
Поздрав!
