Съблечен стих -
душата е оголена под него;
няма нужда да свеждам глава като влизам във храма ти.
Откраднати,
търсят минутите път,
да се върнат в живота ми
- триптих -
от вчера, днес и утре е смехът ми
тих... или...
Няма смисъл да шепна във храма ти..
... душата ми е гола
и безсрамна,
наметната само с младостта ми - безразсъдна
пръчка в колелото -
светът така се преобърна...
изведнъж
Помните ли лудостта ни?
Или отдавна бе това..
Преди да съблечете дързостта ни...?
И мечтите -
една по една....
Сега е всеки сам... прегънал тялото си натежало -
във собствен храм
и пред очите му е бяло...
защото черното е избледняло
... в примирение...
Още съм там
не знам докога...
има ли спасение... се чудя сега...
за стиха ми...?
Протегнала ръката си
малка
и силна,
и търсеща...
знам, че още и ти, като мен,
си изправен
и непримирен
- съблечен стих...
не чувам детски глъч,
по устните на някои само
ропот тих
- остана прозата -
ала мечтата ми не ще умре,
не ще увехне, преди да е разцъфнала -
като на стария художник на ревера розата...
© Елена Леонова All rights reserved.