Съдба
Като ненужна вещ оставена на вятъра,
да брули я по пътища ошумени и неотъпкани.
Като бездомен пес, оставен зад вратата
да скита из сокаците - и сам, и гладен.
Като изоставено дете, само останало сираче съм,
да търся аз трохите в любовта и да ги събирам.
Измръзнала, сама, ненужна.
Все някому и като вещ ще потрябвам -
антика ценна ще му бъда.
Дори и пес да бъда зад вратата,
все някой ще има нужда да подхрани.
И като сираче даже до оградата,
ще си получа ласката...
Но някога,
когато, с гордо вдигната глава,
ще мога да почувствам топлина.
© Антоанета Лазова All rights reserved.
