Съдба
Какво се случи с мен, усещам себе си, душата си във плен.
Оковите невидими ме смазват, сякаш за слaбости
и страхове отново ме наказват.
И днес отново аз поглеждам към небето и питам Бог със болка във сърцето... Защо?
Защо, с какво заслужих таз мойта клетата съдба -
да скитам безпризорен, тъжен и самотен по света...
И гняв сърцето ми обзема, и струи от моята душа,
и обвинявам всички хора, богове, светци, а може би и дявола дори.
Но вечер, щом притихна в тъмнината, признавам истината пред душата,
признавам и вината и за момент усещам се свободен аз от тоя плен.
Да знам, о, Боже, знам, че туй, що страдам, е отплата
за глупостта на младостта и суетата.
Че твоята любов се заслужава, а аз по-скоро я предавам,
но не предавам Теб, по-скоро себе си предавам,
защото дара на живота не дооценявам.
А онова, що иде кат' отплата, е онова, което сам спечелих от съдбата.
Съдба проклета, грозна, клета и самотна, съдба на вечно тежко робство,
съдба воняща с угризения и мъка по онова, което времето отмива,
наместо щастие, надежда, благодарност и отплата за всичко туй, което има на Земята.
Но аз съм просто купчина от кал, събрана заедно в мечта за обич, вместо за печал.
А вместо обич, адът ме приветства заради слабостта
на моите мозък, тяло и душа.
И иска ми се Бог със своята любов и милост ръката си отново да протегне,
ранената ми личност някак си отново към светлината да посегне.
Но вместо туй откривам самотата, бездната, тъмата
и чувам ги как с ледени ръце безпощадно тропат по вратата.
Усещам бавно как светът се губи в облак дим
от слабости и празни думи и заблуди...
И знам, че Бог ще се протегне пак от небесата
единственно когато истински отворя си душата.
И моля се аз, моля - човек съм просто и се моля: спаси душата, Боже,
вземи ръката подадена от мен в тъмнината
и моля те дари ме с мъжество, за да приема аз смирено онова,
което Ти и моята съдба сте отредили за мен и страдащата ми душа...
