Съдбата забодена
Какво за себе си да кажа?
Дали за скръб, за радост и печал...
И за любов ли да разкажа,
до нея дето все съм си клечал?
Вървях напред и все го чаках
най-важния в живота светъл миг.
Вървях и чаках, даже плаках
за моя светъл, Боже, ден велик.
Но дните идваха си сиви,
сърдити – даже мрачни, като гроб.
И в часовете си лъжливи
притискаха и белия ми дроб.
А аз на изгрева залагах
и вечер сънен картите редях.
Жалони в пътя си полагах,
но светъл миг в живота не видях.
Минава в сиво всяка дата,
а вечерите са една мъгла.
Не си харесвам аз съдбата,
забодена отдавна на игла...
© Никола Апостолов All rights reserved.
И поздрави!
