Съди ме
Съди ме,
блъскай ме,
но остави ме...
Да крещя неистово копнея...
Разбираш ли, едничко е -
с всяка клетка
аз искам само да живея.
Дори за миг,
за "онази" задушаваща любов
да ме обвие,
зовящ я всеки с благослов.
И тогава нека, нека ме попие.
Ти само дръж сърце, изтрай
за малко...
(и теб, и себе си, и ние).
Пълзи със сетни сили,
но стигни докрай.
Безброй тъги не те убиха,
та сега ли ще се предадеш,
когато имаш шанса да успееш.
И толкова лъжи не те раниха
(дали опитаха веднъж?).
Трябва само малко сили да налееш,
потока от желания задръж...
И можеш вече да ме съдиш,
да ме блъскаш
и да ме оставиш...
Но аз съм изживял копнежа.
Разбираш ли, едничкото -
с всяка клетка,
мога вече всичко да зарежа...
© Валентин Илиев All rights reserved.
