Монолог на сълзата
Рисувам често по тавана Бог
с молба да ме попие. Не откликва.
Под погледа му неприкрит и строг
намирам повод винаги да бликна —
явявам се в окото на слепец
след хиляди надежди да прогледне,
по-пареща от нажежена пещ,
от морската утайка по-солена;
по спомените от албума стар;
детето, че ожулило коляно;
в душата на бездушния гробар,
която скотски чупи се в замяна...
Потребна съм. За радост или не,
зачената в човешката ти клетка,
а пътят ми за теб е отреден –
от първа глътка въздух чак до сетна.
© Мая Нарлиева All rights reserved.
