Сълзите на дъжда
Бе следобед и събота беше...
По неволя - с горчиво кафе...
Притъмняло бе, с грохот валеше...
Беше слънчево в мойто сърце...
Стряха сушава бе кафенето...
Аз бях птица пък, с мокри крила
с непрестанния взор към небето,
но на суша, далеч от дъжда
И поседнах във ъгъл самотен,
с мокри дрехи, но с ведра душа...
С оптимизъм в душата закотвен...
Влезе в този миг... вътре дъжда...
Поприведено, сгърбено старче
дръпна стола и седна до мен.
Бе преминало цялото барче
и ми каза с тъга “Добър ден”.
Аз му кимнах и отговор дадох.
Седна то и тогава се взрях -
като филм от отминала младост,
свой учител във него познах.
Бе одърпан и с мръсни ръкави,
без коса, със сплъстена брада
и кафето във миг ме задави...
По-горчив някак стана денят...
Неудобно ми беше да кажа,
че познах го – учителя мой...
И виновен, живял ненаказан,
се почувствах. Светец беше той...
Бръкна мълком във кърпичка стара
и извади стотинки от там,
чай поръча, поиска цигара...
Бе изгубил младежкия плам...
Заговори за своите болки -
стар бил, болен, останал и сам,
а очите му - влажни, дълбоки...
Бяха същите, както ги знам...
Със ръката, с която съм писал,
насърчаван от стареца благ,
аз посегнах и чая платих му...
Той учтиво усмихна се пак...
Недопито кафето остана...
Станах мълком и тръгнах в дъжда,
а душата ми – кървава рана...
Как дъждът ми обърна деня...
Млади баровци, нагли, неуки
със парите купуват души...
А светците, дето ни учеха,
ги забравихме в сетните дни...
И понесъл аз цялата болка
от неправдата в нашия свят,
ме прониза там вляво, дълбоко...
Със сълзи и дъждът заваля...
