Сълзите на плашилото
На август над горялото стърнище,
летеше птичка мъничка. Едва.
Да кърпи хоризонта си разнищен
опитваше се. С ноти и слова.
Крилцата ѝ съвсем изнемощяха,
очите ѝ сълзяха от дима.
Поле широко – нийде дом и стряха,
лети до изнемога и сама.
Речè ли да запее – онемява,
пресъхналите песни как болят...
Лети! – си казва. Мъничко остава,
виж, няма даже половинка свят.
Над нея е изцъклено небето,
тетрадки нотни слънцето гори,
а тя лети нанякъде, където
ще падне изтощена призори.
И падна. Пъстра птичка в черна нива,
изпяла всуе нежния рефрен.
Под крушата – опушена и крива,
стои самò плашило. Нощ и ден.
Очите му привикнали са с мрака,
за птичката сърцето му се сви,
наведе се плашилото, заплака,
от спомен за цветя и за треви...
За песните на птичката, която
бе покорила седем небеса,
сама и тъжна, без гнездо и ято.
За вярата, че стават чудеса.
Сълзата на плашилото – оскъдна,
попадна там – в примрялата душа,
на птичката и чудото се сбъдна,
запя тя звънко: Ще те утеша,
сълзата твоя освети ми мрака
на този свят – от болка ослепял,
защото, който от любов е плакал,
едничък той е истински живял.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
