Сън
Викаш ли? Помниш ми името?
Идваш ли? Или си тръгваш?
Смърт не си. Нито си биле.
Рана съм. Недей ме превръзва.
Живот ли е? Меря го с тебе.
(а “стебе“ е винаги слято)
Мъртво е на дните семето.
Празно. И прокълнато.
Водиш ме – все през пустини –
лабиринти без ориентири.
Тръгнем ли, няма да стигнем.
Скрий ми очите и ще преминем.
Миражи са. Бодат маранята.
Ръцете ми тръпнат студени.
В очите ти зелени – водата ми –
не стигам, не стигам до нея.
Носиш свитък – трибуквен –
начало... като присъда.
Ням е пътят, забулен.
Краят ни – в тихото – кървав.
Препих със болка. Стига ми! ...
Дали сме реални с теб?... Надали.
Сън е – каквото сме имали.
Нереалност – каквото сме нямали.
© Светла Илиева All rights reserved.
Липсваха ми твоите стихове...
