Сън
Вървя назад и търся твоя поглед.
Бавно, по-бавно минавам покрай всеки.
Усещам, разбитите им сърца,
търсейки душа.
Копчета, вместо очи имат те.
Усмивки, зашити на обратно.
Самотни.
Любовта си, пазят я. Много е.
Очите, блестящи,
погребани в гората, за да не виждат тъжните лица.
Само мрак е там, да знаеш.
Студено място, нуждаещо се от обич-топла.
Търся твоя поглед.
Видях го.
Виждам те.
Гласът, също чух. Еуфория.
Ръцете ти, докосвайки ме,
подпалват кожата-студена.
Очите-пъстри, съзвездия
виждам в тях.
Целувките ти, в рая ме завличат и времето увличат.
Чакай.Губя те.
Не си отивай, остани...Трябваш ми, разбери.
Гласът ти, все по-тих става,
а душата прокървяла жива рана.
Сълзите, падат от очите.
По-отровни от отрова в змия.
С копчета вместо очи. С обърната усмивка, човека ми крещи, ''Спри!''
Сърцето ми, за миг прекъсна.
Усети само как нещо се откъсна.
Чувам глас, шепнещ - ''Събуди се или умри!''
Няма те. Отиде си, нали?
Усещам допир. Това си ти.
Поглеждам за последно в тези две очи,
а сърцето ми пак тупти.
''Целуни ме, преди да си отидеш''- прошепнах ти в ухото.
Сън, безкраен. Върви назад.
А хората, всъщност ангели са били.
Ангелите не летят. Те просто умират.
© Ан-мари Николова All rights reserved.
