Сън
Отново аз при теб се връщам
Зорницата проблясва в утринта
в светлина тъмата се превръща
на слънцето се чува песента.
Стоим и бъбриме приятно
изпълнен съм със чувство тъй понятно.
Ръката ти стискам нежна и бяла…
Усещам Любовта в очите ми изгряла.
Глава на другата страна обръщаш
назад не мислиш да се връщаш.
Казваш ми, че няма смисъл.
Животът тъй ни бил орисал.
Събуждам се и тихо плача
сълзите ми попиват меко в здрача.
В сенките от мъката израснали
звездите вече мълком са угаснали.
Ми…тогава сбогом, Мила!
На друг животът ти си посветила.
За мен остава болката голяма,
че няма пак да литнем двама.
София
12.10.2016 г.
© Владимир Владимирович All rights reserved.
