Надежда, която тихо изтлява във мрака,
заключена – там е, примряла и чака
да дойде отново един лъч светлина,
да стопли, да сгрее душите човешки;
забравил утеха и нежност, трепти през нощта,
напомнящ, че всички човеци са грешни.

Грешна е също и мойта клета душа,
виновна, но пак търси в мира красотата.
Не са ѝ чужди ни злоба, ни завист, ни плам;
чака от други грешни души присъда без срам.

А осъдена, драги, душата ще чака
за всеки ваш камък обратно отплата.
Затуй, че клетката има прозорче, което
пътя на грешния свързва пак със небето.

Там, съдници, ваш'та дума не ще има значение,
текат последни минути, аз шептя… изкупление
за греха и страха. Те убиват ме бавно, човече!
Очите ви – мътни са, но не ги виждам вече.
И тупти отново друго сърце – клето, човешко,
но само аз зная, че, подобно на всички,
                                                                            е грешно…