Сърцето да възкръсне съумя
Не ме разпитвай! Някак преживях.
Бе буря пясъчна, самум... Премина.
Под тоновете пясъци и прах,
сърцето ми превърна се в пустиня.
И сто години пясъците рих,
под зъбите ми болката се стрива
Оазис бе ми всеки гневен стих,
умирах денем. Денем полужива,
заравях, като фенек спомен жив,
да мога посреднощ да го изровя.
Дали бе сладък? Все ми бе горчив,
като вина. Приспиваща отрова.
Заспах за век – и всичко покрай мен,
но тупкаше животът в тънки вени,
поток звънлив, от обичта роден
и нова обич с кълнове зелени.
Захвърлената кожа, на змия
и път от суша и от сън белязан...
Сърцето да възкръсне съумя
и днес разбирам твоята боязън.
Разбрал си, че светът е колело,
понякога е циганско и лъже...
Ала билото вече е било.
На бедуина в мен си само длъжен.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Благодаря, Миночка!
