Половината от живота ни отива –
да тласкаме нагоре своя камък,
към билото, което все прикрива
на щастието трепкащия пламък.
Когато стигнем билото, разбираме,
че няма пламък. Няма пепел даже...
Оттук нататък ние само спираме
надолу своя камък – да не смаже
поне духа на крехкото ни тяло.
Едва накрая – на ръба на ямата,
откриваме, че пламъкът изцяло
е бил отвътре – в лоното на камъка.
© Чавдар Тепешанов All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
