Сърцето си да ти разкажа
Ела до мен и ми подай ръка!
Да съм крушенеца, спасен от твоя бряг -
за мене сътворен, открит със мъка...
Изпуснат във искри и пара впряг
към ненаситния любовен пъкъл.
Ела, ела, сърцето си да ти разкажа!
Планетата, в която ти и аз изчезваме...
И на одеждите, захвърлили страха,
свещено голи в нея да се вглеждаме.
Сами в света. Далеч от предразсъдъци,
от лицемерен фалш ковани като брадви.
Чрез другия и заради другия да бъдем!
И да изпием аромата на живота...
Ти оглушей, любов, за мъртвото безлюбие,
на завистта за отрицателната кота,
вдълбала пропаст във очите на глупците,
непроумяващи различието между нас.
В безкрайността на святото ни чувство,
превърнало ни в амалгама от тела,
тъй неделими като полюси в магнита,
и от души в хармония вибриращи
и цялостни като цветче на маргарита.
В избухнало и многоцветно щастие
да сме - като през май в душата на поета,
нектар да бъдат сълзите ни кратки,
като плода тръпчиво-сладък на смеха,
от половинки на една и съща ядка.
Две безподобни, любещи се божества,
извън пространството и времето да полетим...
Като балон с любов Вселената да нагнетим,
понесли бремето на свойто тържество.
Ела до мен и ми подай ръка!
Сърцето си да ти разкажа...
© Диана Кънева All rights reserved.
