Поема с хепиенд
В неделна утрин, час преди обяда,
жена ми бърка нещо във тигана.
А аз подсвирквам някаква балада,
една поема смятам да захвана.
Със нея се събудих и нощеска,
и над сюжета дремах доста време.
Лирическата мяташе се в треска -
ще иска ли Ромео да я вземе?
Не може тук без малко драматизъм...
Но хепиенд предвидил бях за края...
Финала виждах, гледах с оптимизъм.
Дали читателите ще омая?
„Съпруже, идвай бързо да помагаш!
Обядът ни за днес ще закъснее.
Престилка тука може да не слагаш.
Без тебе, знаеш, няма да успея!...”
Торбичка с лук ми тикна във ръцете -
животът ми стъжнù се... Много жалко!
Яхнията напред, гус`ин поете!
Поемата ти ще почака малко!
Е, няма как! Семейството над всичко!
Обядът ни от мене днес зависи!
В ръцете – ножа, а в очи – сълзички!
Читателю, ти само представи си!...
Е, криво-ляво справих се със лука,
съпругата ми даже ме похвали.
Но странното започна ей оттука,
смути ме и замигах на парцали.
Поемата? Написах я. Чудесно,
и струва ми се, че не се изложих!
Не мислех, че ще стане толкоз лесно...
Но после нещо почна да ме гложди.
Развръзката наистина щастлива:
лирическата в края си отдъхва!
Поемата... е, няма как - сълзлива!
Но странно чувство взе да ме облъхва.
Чете чувствителната ми съпруга,
сълзите на финала тя не крие...
Но мен ме притеснява нещо друго -
разчувства те, но...лъха на яхния!...
© Роберт All rights reserved.
