Съществувах, но не живях.
Пропилян живот, нима е грях...

Пренебрегвах раните, тялото бе сякаш чуждо,
Не дадох нищо от това, което му бе нужно.
Имах криле, но някой, някога ги отряза.
Имах чувства, но от натиска и те не оцеляха.

Не поливах посятата във мен смелост,
 не излязох и от проклетата си крепост.
 Сила не намерих, за да прокудя врага.
Той победи, а аз ръкувах се със страха.

И когато примирих се със сухата пустиня,
 водата намразих, не можех да ù се наситя.
 Копнеех за нощта, луната и многобройните ù звезди.
Ала лиших се, от на зората омайващите изгреви.

С поглед обърнат към изгубеното
и копнеж по недостижимото,
отдалечих се от истинските неща.
Оставих се на сезоните да се редуват,
защото не намерих път към любовта.

Съществувах, но не живях.
Пропилян живот, нима е грях...?