Блясват шпагите на времето,

накичени с лепкавата кал,

омразата загнездена във стремето

на умиращ порив, нивга не горял.

Човешка мъка, егоистично вълнение,

ядем сами недотрошените си кости,

гибелна власт и безумно падение,

дълбаят душата неканени гости.

Обвити в мантията на лъжите,

праведните ровят чер паваж,

префърцунено сипят се стрелите

по химерния житейски пейзаж.

Себичност и замаскирана злоба,

дълъг и стръмен тунел,

сянка скрита в черна прокоба,

разбито стенание в мрачен дуел.

Отлетява в битието трепетна въздишка,

спомени издигнати на сив пиедестал,

бездушни като металната отливка...

Съществувал си... или си живял!