Та дано и за мен зазори...
Тази моя душа босоногата,
от звездите мостове гради
през света им. Презряла тревогата
и забравила всичко, преди
да избухне в сърцето свръхновата,
най-красива от всички звезди.
Нека вземат си делника, словото,
тази бръчица дето бразди
всяка нощ мойта кожа нечакана,
сто безсъници... Триста луни.
И цигулка – от обич разплакана,
и насила вменени вини.
Нека вземат си всичко, до дъното
вече стигах. По-силна сега,
кръст кова си. И да ме разпънете,
ще е просто позната тъга.
Не ме плашат познатите демони,
кръстопътища – сплели ръце.
Ще остане, след всичкото вземане,
тиха песен, любов и сърце,
ще се сгуши то тихо в ръцете ти,
като свещ на олтар ще гори...
Босонога и гола съм, светя ти...
Та дано и за мен зазори...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
