Отнема им дни
да посветят
своите слова
във вечна мелодия.

Аз съм тук и сега,
прозорецът ми е отворен
всяка нощ,
сякаш чака само теб
да дойдеш.
Не те сънувам отдавна.
Ти си тук и ден, и нощ;
усещам плахите движения
на пръстите ти,
на твоята мъжка ръка
плъзгаща се,
едвам докосваща
хълбоците ми.
Свивам се на кълбо,
чувствам дъха ти
на раменете си.
Настръхвам.
Цялата.
Изтръпвам.
Сърцето ми бие,
ускорява се,
ще катастрофира
всеки миг.
Обръщам се и
слагам ръка
на гърдите ти.
Свивам се,
за да притъпя
трепета на душата си.
Няма мисли в главата ми,
докосвам те
внимателно
като чуплива ценност,
подминавана
от всички.
Докосвам
гръдта... 
врата...
бузата...
брадичката...
устните...
бузата...
врата...
ухото...
косата...
врата...
Не мога да престана
да гледам в очите ти.
Потъвам бавно,
изчезвам безвъзвратно
в дълбините им.
Не намирам себе си,
не намирам теб,
не намирам никого.
Губя се още по-навътре
в нежната ти хладина.
Врата...
бузата...
устните...
Допирам се
толкова леко...
страхувам се
да не те счупя
и загубя завинаги.
Усещам дланта ти,
предпазливо
търси косата ми.
И сега съм там,
загубена в
дебрите на
това мимолетно
преплитане.
Това е моето
тайно място.
Нежно,
топящо се
като восък
докосване
между
сърцата ни.