Там горе...
* * *
Ти бил ли си там горе в планината,
когато я погълне черна нощ
и само светлината на луната
огрява страшната й мощ?
И когато облакът я скрие
и над тебе легне леден мрак,
и чуеш вятърът как вие,
затихва и се връща пак...
И легне на плещИте ти умора
в утробата на майката природа,
дървета се превръщат в хора
и сенки ти нашепват за прокоба...
И изведнъж небето пада,
опира в остри върхове.
И светкавица, като девица млада,
се гъне в тъмното небе...
А борове пищят със сухи клони,
вятър ближе с лед очите
и мократа скала заслон е,
във който търсиш топлота прикрито.
И ето пак, оназ девица млада,
която озарява небосклона,
издига сред водата нощна клада
и гуши се до тебе под заслона.
Ти бил ли си, сам, горе в планината?!...
да я поглъщаш с всички сетива...
да забравиш... дребното и суетата,
и... да отпуснеш... тетивА.
И след като отмине всичко
и блеснат златните лъчи,
и глас напънат диви птички,
а тя утихне... Замълчи!...
Това е тя, великата природа,
а ний сме нейните чедА,
но... Не сме една порода,
в това е наш`та красота...
* * *
© Валентин Желязков All rights reserved.
Голям!
