Танцът на мечтите
За кой ли път за теб се размечтах,
момиче младо, хубаво като картина.
И питам се защо двамина
в несбъднатото време само
отново срещаме се ние,
щом тази близост пак ме натъжава.
Дали с това, че със косите посребрени
оправдавам своята усмивка,
че минало е мойто време
за танца бурен и тревожен.
И който нощите на свежи утрини
за кратък миг ще преобърне.
Или пък светлите ти устни,
така искрящи и уханни,
отново плашат със красива сила
и карат ме годините си да припомня .
Но само във очите твои тъй прозрачни
аз искам винаги да се оглеждам.
Защото виждам в ирисите сини
отново мойта радост как полита,
нехаеща за идващото време.
А близостта със туй ненужно бреме,
уви, е мъка неизбежна
и младостта ти само я възпира.
Защо пък, малко да си помечтая...
© Любомир Николов All rights reserved.
