Татко
Небето сляпо е сега,
че праща ледени сълзи..
И слънцето се скри при изгрев,
вместо да изгрее за нов ден.
И хората ги няма,
улицата празна.
Сфетофарът свети и червено показва,
а врани вместо щъркели летят.
Как може тъй човек да ти липсва,
чието име само знаеш..
И едничка усмивка не виждал си,
а само черно-бялата хартийка...
Как може тъй човек да обичаш,
без да си чул неговия глас,
и вместо ръката му,
каменна плоча да целуваш...
Как може тъй в сърцето
място черно да стои,
то принадлежи единствено на човека,
за чиято съдба тъжиш.
Как може тъй да плачеш,
със сълзи горещи, но без пламък...
Тъжно лицето си да мръщиш
и с глас, пропит от болка, да се питаш,
''Защо аз?''
Отговор ти търсиш, но не го намираш,
защото знаеш - с времето ще дойде той,
но човекът, чието само име знаеш,
сега спи във вечен покой.
А времето дори не може да го върне,
нито молитвата - и ден, и нощ.
И тъжна съдба е твоята,
че кара те така да страдаш.
Думите - единствената ти опора,
хвърляш ги във вечността,
с надежда силна те да стигнат
до човека, на златни крила.
И враните сега ще плачат,
И дъждът ще се стопи.
Във твоя памет, татко,
всичко живо ще скърби!
Отиде си твърде рано, зная.
И Сбогом не можах дори да кажа,
А сега, налага се да спомена,
че паметта ти ще е вечна!
© Божидара All rights reserved.
