Телефонът
ТЕЛЕФОНЪТ
Телефонът мълчи. Телефонът бръмчи.
Как стоиш онемял? Вцепенил си се цял.
За това ли стоиш? Да ме дразниш ли ти?
Искам сини очи и лазурни вълни
да проблясват чрез теб!
Ала ти, онемял, там седиш.
Вцепенил си се цял.
Глух за мойта любов!
Глух за щастие, зов!
А луната изгрява и душата стопява.
Хей, звездички, навън, спете, спете, насън!
Ще отворя очи! Слънце пак ще звучи!
Чакам зов за любов, ала той не пристига, нов!
Ех, каква ли верига тъй го спира, не знам?
Но сърцето трепери, как любов да намери?
И да стопли душата, тъй изстрадала, свята!
Телефонът мълчи! Телефонът бучи!
Телефон не звучи!
Где са твоите очи?
Сини морски вълни.
Синьо, ясно небе.
Мое нежно лале.
Сладко, златно сърце.
Ти при мене ела.
И почукай сега.
Ще отворя веднага.
Ще се втурна към теб
с нова сила и страст!
За да срещна в света
моите сини езерца!
© Симеон Пенчев All rights reserved.
