Ти бе моят смисъл
Ти бе моят смисъл, мое сладъко дръзновение,
искрата моя в огъня любовен на страстта.
Ти бе единчък пристан, едничкото спасение
за сърце, крещящо за живот преди смъртта.
Не търсех и не виждах аз цветята неувехли,
прозираше ми всеки повод за съблазън - лицемерен.
Тебе гледах, в тебе вярвах и тебе търсех ли
и търсех да призная пред теб любовта си неуверен.
Не ще намеря думи вече силни, кои да трогнат
твоето сърце кораво и от злоба закърняло,
но обидите и хулите не ще за миг засегнат -
истината за това, че с тебе в едно бяхме - цяло.
Къде си, златокоса, ненаситна, сладка ти съблазън?
Къде е твоята изящност и грация след времето изтекло?
Остана само твоята злокобна и мрачна неприязън
и чувството в сърцето, че в любов напразно се е врекло.
Ти душа бе и моя смисъл във живота нечовешки.
Покорна бе единствено на своите идеали неприсъщи.
Откривах те и погубвах те отново, грабех те пладнешки,
но винаги оставах сам - макар ти да бе насреща съща.
Ти бе моя смисъл, мое сладко вдъхновение,
огън вечен в сърцето, плачещо за милост.
Сега си минало, а останалото е презрение.
Ах, как не отива тая роля на твоята „невинност”!
О’ Донован
© Пламен Николов All rights reserved.
