Ти беше ми
"На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват."
Габриел Гарсия Маркес
Ти беше ми нужен като слънцето,
за да сгряваш дните ми.
Ти беше ми нужен като водата,
за да не чувствам сухота в гърлото си.
Ти беше ми нужен като росата,
за да измивам сутрин нозете си.
Ти беше ми нужен като нощта,
за да заспивам загнездена като птиците.
Като Вселената,
за да имам необятност в сърцето си!
Беше ми нужен!...
Сега разделени сме!...
Друга събужда те сутрин,
тя ти дава ръцете си, когато си паднал.
С нея оставаш чрез децата си.
А... аз стоя мълчаливо...
капчица свян върху рамото на мъжа си,
над което те виждам,
как ме чакаш на ъгъла дали ще тръгна след тебе.
И запушвам ушите си,
за да не чуя вика ти,
когато завия за вкъщи.
Но взела сърцето ти,
за до Го имам, когато в мене е мръкнало!
август 1987г.
р. р. Този стих е писан отдавна. Намерих го в тефтерите си и реших да го публикувам. Тогава толкоз млада не знаех, че човек обича винаги и всякога -нестихващо, болящо - като разлив, вик или стон. Че няма край обичта, а е винаги начало. Когато и да е, колкото и "пораснали " да сме.
И искам от цялото си сърце да благодаря на човека, с който съм! За да виждам, разбирам, чувствам, обичам. И да ме има и пиша стихове! Защото цялата ми стойностна поезия е посветена на Него!
© Женина Богданова All rights reserved.
