Ти и аз, и дъжд внезапен
На път към тебе в ранен час
случайно зърнах старец аз.
На пейка седнал, със ръка
потриваше коляно болно
и рече " Днес, май,ще вали " .
Това споделям ти сега,
а ти ме гледаш недоволно.
Но как да споря с теб, нали –
веднага смръмваш ме любима:
" Разходка обеща ми ти!
Не вярвам аз! Какво ти има?
Виж,слънце в летен ден блести!
Добре... И тръгваме отново.
В началото без капка слово.
След малко вече твоя лик
променя се в прекрасно друг
и пак си същата бъбривка,
не спираш даже и за миг.
Край езерото сме и тук
със най-чаровната усмивка
поглеждаш с радост във водата,
а аз встрани се наслаждавам -
изпълваш ми с копнеж душата...
от все сърце те обожавам.
И продължаваме напред,
и сладкодумна като мед
роман прочетен ми разказваш.
За двама влюбени романс,
от рицарските времена.
О, колко мило ме наказваш.
Омайваш ме и слушам в транс.
Дали съм в приказна страна?
Отминали сме неусетно
горичката от свеж елак.
И гледам идва неприветно
от хълмовете тъмен знак.
Безпомощни сме сред полето,
в по- черно сменя се небето.
И вятър силен се зададе,
и люшна класовете с ръж...
Светкавица проблясна диво
и гръм ужасен се обади,
и заваля проливен дъжд.
– Да бягаме, любима, живо!!!
Аз хващам твоята ръка
и лудо тичаме в ръжта
към близкото дърво сега,
и лее се по нас дъжда.
Под буково дърво сме двама.
– До теб съм, мила, страшно няма!
Ти плачеш и трепериш цяла.
Във мен се вгушваш мокра... Става
по хубаво и е магия...
Ох, тънката ти рокля, бяла,
разкрива прелест... до забрава
от устните ти вечност пия.
Какво, че бурята вилнее
и танцът ѝ е побеснял.
В душите наши обич зрее
в тържествен, чуден ритуал.
И както почна изведнъж,
така и спря се този дъжд.
Утихна бурята, тъмата
полека с вятъра отлита.
И слънцето отново грее,
и с триумфален лик дъгата
събуждаща безкрай възхита
във унисон благоцветлее.
А ние двамата към вкъщи
се връщаме и славей пее.
Ръка в ръка, не ще сме същи...
По-влюбено светът живее.
© Асенчо Грудев All rights reserved.
