Ти ли си…
Вървял ли си през времето към мен?
Открил ме в залеза на пурпурната грива,
обяздил всички сънища и нощ, и ден,
прегърнал залеза от болката изстиващ.
Към мен понесъл в пръсти слънчев пясък,
намерил ме в следите на самотен шепот,
в небето чул, на чайка тръпнещия крясък,
събрал безмълвни съ́лзите ми в шепи.
На времето отнел мъглите тъмни,
на устните ми сложил своето доверие.
Всяко утро да бъда твоето съмване,
като вино старо, за любов и поверие.
Прогонил от зимата, на вятъра писъка,
ръцете измръзнали, стоплил с дъха си,
приютил ме на топло в сърцето си скитаща,
в самотата ми нежност потърсил.
Погалил утрото с плахи ресници
и тихото им събуждане в здрача.
В ласка прекършена от крилете на птици,
своята болка пред теб да изплача.
Ти ли си този…
Открил ме в безкрая на звездните сънища,
от думи с много болка изричани.
По пътеки от кал и замръзнали друмища,
притихнал до мен да чуеш- Обичам те!
