Ти си ми късметът
Децата, тате, също като теб
от улицата гонят тишината.
Живеем в този ненормален век,
но детството разсейва ни мъглата.
Езика не разбирам, но усещам,
че чистота в играта им струи,
а в църквата, от грейналите свещи
усмивката ти виждам да блести.
Сякаш ми намигаш закачливо
и тръгваш със децата да играеш.
Сълзите мойте спомени измиват,
но ти за тях не бива и да знаеш.
И утре ще те търся сред децата,
макар да знам, че много си далече.
И ще се гмуркам мислено в играта,
но няма със присъствие да преча.
Усетиш ли ме, просто усмихни се,
да разбера, че всичко е наред.
И моля те, от лошото пази се!
Далече си, но ти си ми късмет!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
