„...Ти си моето сърце, Ти си моята душа!..."
Чух в нощта песен стара
и в припева свидни слова:
"...Ти си моето сърце,
Ти си моята душа!..."
Какво ли значи ти да обичаш?
На нея сърцето си с думи да вричаш
или само искаш да е щастлива,
като свободна, горда самодива.
На какво готов си, ако обичаш?
Думи жадувани на ухо да изричаш?
Ще жертваш ли свойта съдба,
за да получи тя любовта,
за която всички мечтаят
или по нощите скришом ридаят?
Би ли дарил ти свойто сърце,
ако изборът неин е живот или небе -
нали така ще останеш с нея,
без да знаеш с кого и къде е?
Още ли имаш право на обич,
ако бъдеще сега няма в тебе,
предела си минал, смъртта си видял
и вече нямаш за живота си жал?
Дали любовта днес е по сметка
и всяка си търси най-често клетка,
в която да сгуши свойте криле,
отдавайки тяло или сърце?
Имаш ли сила сега да избираш,
вместо от мъка ти да умираш,
защото в живота Тя не бе онова,
което видял си в свойта мечта?
Пред мен появиха се стари въпроси.
Зная, че те са много и сложни,
Отлиташе в нощта песен една:
„...Ти си моето сърце!
Ти си моята душа!...”
© Вили Тодоров All rights reserved.
