Преди теб светът ми беше хлад,
и часовете - стъпки от олово.
Денят бе ням, без песен и без цвят,
изгнание, тъй вечно и сурово.
Но ти дойде. Не като гост, а като вик,
разбила купола на храма в тишината.
И в слепотата ми покълна твоят лик,
внезапен, като цвете от луната.
Сега те имам. И ръцете ми треперят,
не от студа, а от копнежа утолен.
Надявам се, че пак ще те намерят,
прощално нежни, в моя сетен ден.
© Бончо Бончев All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
