Ти си тук
Преди теб светът ми беше хлад,
и часовете - стъпки от олово.
Денят бе ням, без песен и без цвят,
изгнание, тъй вечно и сурово.
Но ти дойде. Не като гост, а като вик,
разбила купола на храма в тишината.
И в слепотата ми покълна твоят лик,
внезапен, като цвете от луната.
Сега те имам. И ръцете ми треперят,
не от студа, а от копнежа утолен.
Надявам се, че пак ще те намерят,
прощално нежни, в моя сетен ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бончо Бончев Всички права запазени
