Тихо мълви сърцето...
Тихо мълви сърцето, но
едва, едва дъх си поемам.
Дали краят е дошъл -
не смея да попитам...
Но кой ли край ще е това?
Този - на нашето обичане - раздяла,
или другия - за почивка вечна... не зная.
Не съм черногледа,
просто се плаша,
не съм песимистка,
но светът се срива под краката...
Тъжно гледат очите навън.
Едва, едва се сдържам, ще заплача.
Сама с реалността - очи в очи,
аз бъдеще ли да градя или да страдам?
Банална болка няма,
дори и мъката не е такава.
Налегнали са ме, като камъни свлечени,
от моя живот... и нищо, нищо не може да помогне...
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
