Тихо, тихо
Тихо, тихо! Тя още е будна.
И макар и да стиска очи,
не пристига сънят. Нищо чудно
спотаен в късче страх да мълчи,
плахо взрян във подутите устни
сякаш рани от макова плът.
А в косата небрежно разпусната
има писък, дори да мълчат
разпилените кичури. С мека
и отдавна безсилна ръка
нощ след нощ те обгръщат с утеха
отмалелите ú рамена.
Само те, кестенявите струи,
с жал прикриват поне до зори
сини рози по бледите скули...
Боже мой, няма помен дори
от мечтите ú пърхащи, луди,
от смеха ú на цветен поток!
Даде всичко и всичко изгуби
в подпечатан със злато оброк.
И ме стиска във зъби, додето
вътре болката спре да ръми...
Ако някой ти вземе небето,
след това и смъртта не боли.
Тихо, тихо! Тя вече заспива.
Още малко и ще излетя.
Бях на цвете душа и отивам
при душите на други цветя.
© Росица All rights reserved.
