Тихо, тихо и нежно поляга навън здрачина̀та
Тихо, тихо и нежно поляга навън здрачина̀та,
откъм билото синьо прокрадва се полъхът свеж
и додето къщурката нощното рухо намята,
в мене въгленче тлее - негаснещ и топъл копнеж.
И седя под лозницата - гроздова сладост наляла,
и мълча да не хукне подплашен най-крехкият час,
в който буди се в мен снежна сова - красива и бяла
и прочита в пожара небесен молитва за нас.
Колко пъти ли? Хиляди... Толкова, колкото трябва,
ще изгарям сред залеза - тих, като мене. И сам.
Този свят измълчах. Неведнъж е душата ограбвал,
тебе, моя любов и на огъня няма да дам.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
