Вродена тишина в кръвта, която с лен се стича,
отричам се и пак на теб приличам,
отдавам се на нищото, което ме обича,
издъхвам във забравата, която в мраз обличам.
В гръдта си слънцето ми ти си скрила,
веднъж те нямаше, сега те нямам,
нежна е душата до душата ми прогнила,
веднъж се имах, сега се нямам.
© Владислав Тодоров All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
