Тишина
Светлината
вече е казала всичко.
Аз пиша за сенките —
за пламъка, който знае, че ще изгори,
за мъглата, която крие пътя,
както времето крие истината.
В свят, в който животът е кратък,
а тишината — вечна,
истината не се намира.
Тя се ражда от забравата.
Защото само в нощ
по-тъмна от мрака
се раждат истинските гласове.
Те ни създадоха по свой образ,
а ние ги унищожихме по наш.
И тогава небето се разцепи.
Светлината се разля като кръв.
И боговете паднаха —
един след друг.
А ние заехме местата им —
слепи, горди,
готови да паднем
по същия начин.
Но да паднеш —
значи ли, че губиш?
Или падението е ключът?
Чудесно, нали… но какво съм аз?
Дишам — значи съществувам.
Мисля — следователно съм жив.
Някога бях с бляскава шпага,
а сега — в парцаливи дрехи,
по-нисък от просяк.
Кой е оковал славата ми?
Кой пише историята ми?
Боговете, които паднаха,
или проклятието на праха,
в който паднаха?
Както светът е между две лъжи —
едната, родена от деня,
другата — от мрака.
Светлината обещава истина,
но изгаря всичко,
което я търси.
А нощта, по-тъмна от самия мрак,
прегръща онези,
които не се страхуват да я погледнат.
© kompot All rights reserved. ✍️ No AI Used
Успех!
