Тогава не заплаках
Харманът опустя. Тогава не заплаках.
Каскетът ти и ризата остана, дядо.
На портата отново чуках и почаках,
но този път не ме посрещна баба с радост.
Пердетата са вече други зад стъклата.
Момиченце играе пак игри на двора,
с две плитки, сякаш снопчета са от житата.
На пейката отново чуруликат хора.
Ръждивото резе заяло. Както някога.
Не стигнаха ръце да го оправиш, дядо.
Не пускаше отвънка ти в дома си всякакви,
но баба чуждите понесоха на хладно.
И само час до два за нея поговориха.
Мълчах и слушах ги подпряна на стената.
След чашката дори за себе си заспориха.
Не чуваше горчивото ми махалата.
Пристигна сушата, когато ви погребвах.
Тогава силни бяха ми очите, дядо.
Днес по ръцете ми пръстта е непотребна.
И плача, както баба ще заплаче ядно.
Тъй чужда съм сега Останах пред вратата.
На стълбището има вече други хора.
Върху ли Господа да хвърлям днес вината
или пък с кръстовете ви да си говоря?
© Ани Монева All rights reserved.
