Той не може без мен...
Светлината наднича в прозореца ми и чака
да разкажа последния сън и последния стих...
С кафето допивам последните нишки на мрака.
А Септември пристъпва навън -
листопаден и тих.
Той не може без мен! Затова е прегърнал Тъгата...
Разкопал е земята - да търси от мене следа.
Не оставям следи! Затова е обрулил листата...
И сълзите му мъжки -
се смесват горчиво с дъжда.
Той не може без мен! И живее със вчерашна дата...
Пие чаша след чаша - ракия и вино. На екс!
Няма сили да стопли студения бряг на Реката.
Аз не виждам сълзите му.
Но е валяло нощес...
Аз не виждам сълзите му - само дочувам гласа му.
От тютюна пресипнал, от виното одрезгавял...
Той не вижда очите ми. Аз съм последното рамо.
И последния истински дом,
в който беше живял...
Той не може без мен... Затова е угасил звездите!
Търси нова пътека - към моето старо сърце...
Той за моите минали болки изобщо не пита!
Броди зъл и брадясал -
с най-тъжното свое лице.
Не мирише на мед. Не мирише на никакви дюли!
На ракия мирише. На евтино вино и пот.
И безлистните клони навън продължава да брули.
До преди да ме срещне - твърди,
че не помни живот...
Той не може без мен! Затова ме обича и мрази...
Изкопал е в душата си яма - дълбока и зла.
И, понеже не е съумял да ме има и пази -
закопава се в ямата сам,
полудял от тъга...
Той не може без мен! И се дави в мъглата си гъста.
Аз не виждам сълзите му мъжки... А как ме болят!
Още парят по моята кожа горещите пръсти...
Но живея в Душа.
А той още ме търси във плът!
Той не може без мен... И в това е проклетата драма!
- Как да стопля Септември - пиян и до кокал сломен?!
Като мен на Земята отдавна... изобщо ме няма!
И живея във стих!
А той още ме търси във тлен...
© Гълъбина Митева All rights reserved.
