… топи се сянката ми по релефа на лъчите ти…
… топи се сянката ми по релефа на лъчите ти…
Нямам изненади, Кралю Слънце.
Душата ми е каменна утроба.
Не я откупи Дяволът. В просъница
дочух как тества. Неуспешна проба.
Издържа и на огън, и на студ.
Дори и по плътта ù скарабеи
не всяват някакъв особен смут.
По Теб умът ù само се отвея…
А Ти вържи лъчите си на сноп.
Релефа им до болка да усетя.
Живее в мен един разпопен поп.
Навръх скалите – обгорено цвете.
Не брой лъчите си. Секундите не брой.
Завий на свитък сянката стопена.
В зенита на Небето с мен постой:
Два тъжни атома... сред хаоса Вселенен…
© Таня Георгиева All rights reserved.
