Това, което не искам да призная, но то все пак е там...
Сиво, черно, мрачно….
Дърветата без листа приличат на скелети.
Улиците, влажни от разтопения сняг, са самотни.
Хората около мен изглеждат зловещи и тъжни…
А вчера, когато беше до мен, всичко беше така розово и простичко. Нужна ми беше само ръката ти, която да стиска моята и рамото ти, на което можех да подпра глава, когато животът ме мачкаше. Всичко друго беше без значение. Моят свят беше Ти.
А сега всичко е така грозно. Самотата прави човека замислен, проникновен, проницателен… Дали великите гении не са направили своите открития, защото са били самотни?
Сега, когато те няма вече, виждам истината за нещата или поне моята истина. Нищо, че тя е така грозна! Хората са прави - това, което не убива човек, го прави по-силен!
И все пак, бих предпочела да съм онова глупаво, неразумно и заблудено момиченце, но да съм с теб…
© Снежана Петрова All rights reserved.
продължавай да твориш и да се стараеш
