Този свят не е за двама ни
Лицето ти е вярата, че дишам.
Ще стигнеш ли навреме до ръцете ми?
Винаги твърдиш, че ме обичаш,
а аз дори не се открих в очите ти!
Защото всяка жажда е безсилие,
защото утрините са бездумно-празни.
Защо твърдиш, че ме обичаш?
Когато всеки ден си тръгваш с залеза.
Заедно не съградихме нищо.
Само счупени отломки стенат в мрака...
Нашите мечти не ще се сбъднат.
Нито стъпките, вървяни някога.
Всеки път – все по-далечен.
Непонятен свят в ненужен пламък.
Никога и в никого невричан.
Този свят не е за двама ни.
Не защото се разминахме.
Не защото бе красиво.
Не защото беше истинско.
Да се чувствам с тебе жива!
И след всички междуредия –
на листа до скъсване прелели.
Гальовни стихват по паважа стъпките
на влюбени в очите ни предели.
И аз се боря с всяко утро.
Със сънища, в които бродим неразделни!
Дори привиквам да съм минало.
Защото никой не успя да се намери...
а толкова боли на тръгване
и тишината днес е в повече...
Ръцете ми не ще достигнеш никога!
Лицето ми го няма вече...
дишаш ли?
* по матрица на Стефан Бонев
