Слънцето прокуди мрака.
Стаята ми свeтлина огря.
Аз очи отворих и зачаках.
От съня ми образът ти избледня.
Всяка сутрин се събуждам сам
и ръката ми те търси в мрака,
но намира празната постеля там,
а душата ми бленува и те чака.
Времето със забавен ход тече.
Дните бавно отминават.
Мисълта ми все към тебе ме влече.
Само спомените чудни там остават.
Гледаш ме с очите си прекрасни - сини.
И говориш с нежен глас - любовен
(с теб сме заедно съвсем отскоро),
но като че ли те познавам от години
и усещам вече трепета съдбовен.
Ти при мене ще се върнеш утре.
Пак в прегръдките ми ще се сгушиш.
Аз щастлив ще се събудя тази сутрин.
Моето изстрадало сърце с целувката си днес
ще стоплиш...
© Коцето Костов All rights reserved.