Трева
Прекосявана... покосявана, косена,
с най-трънливия плет
оградена -
предизвиква ме:
през глава да се втурна
с чифт узрели копита
да прескоча, детелини да скубя,
да руша, да не пазя...
Да сека маргарити.
Всяка росна сълза да погубя.
Песента на щурците дори
да погазя.
Оградена поляна- душа.
Но... не мога.
После как ще умия очите си...
Как ще се гледам в очите!
Имам смелост доколкото
да вървя босонога,
да галят нозете ми
стрък по стръкче бодлите.
И да ги храня със болка.
(Все по-меко зелено
и целуната нежна росица)
Как докосвам почти неловимия
трепет на струните!
А щурците са близко-
в утринта ги познавам
по акорд и по име.
Песента им поисках!
Аз съм само трева
нежността си пробудила
в заградена поляна...
Всеки ден оттогава
в мен цъфтят пеперуди.
© Миглена Цветкова All rights reserved.
