Вторник, три сутринта...

Поредната нощ, в която съм будна.

Светът навън спи под тъжната луна,

а аз чакам деня по-бързо да дойде,

позволявайки ми да потъна в забрава,

заобиколена от бурния му ход

и чакам времето да закърпи това мое сърце,

което така и продължава да боли.

Протягам ръце нагоре към рая,

но само пропадам надолу към ада.

Нищо не може да промени нещата,

които се случват наоколо и вътре нас.

Бледи спомени появяват се пред очите ми.

Вече нищо не остана, освен спомени

и една открадната целувка в снега.

Затварям очи и след малко пак отварям.

Нова светлина появи се пред мен

от отсрещния прозорец, с нов силует.

Сам, с мъка в очите, опрял глава в стъклото.

В този час самотен, близост нова търсиш ти.

Ръцете си заедно протегнахме

в допир със студеното стъкло,

но макар и тъй разделени,

чувство ново се роди за миг,

карайки по тези устни хладни

нова усмивка да се появи.

И двамата отново зачакахме утрото нова,

за да се изправим един пред друг,

без студеното стъкло да ни разделя.