Триизмерна нереалност
Не ми стига сънят. И денят не ми стига,
за да бъда със теб – далече от тебе,
да съшивам реалност от спомен разбридан,
да измислям любов, за да бъда потребна.
Съживявам за кратко тънкостенни минути,
напоени с тръпчивия вкус на дъха ти –
и се стича по пръстите мек, абаносов уют
от косите ти и се скрива в бегла трапчинка безпътен.
А пък аз, дваж по-безпътна (защо ли?) –
даже не плача – усмихвам се. Хм, тривиално.
Отесняха ми вече всички измислени роли,
но ето, че дишам отново – в една нереалност.
© Даниела All rights reserved.
