Тримата братя и златната ябълка
ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА
(приказка в рими по Ангел Каралийчев)
БАЩАТА РАЗКАЗВА ЗА ГУЩЕРЧЕТО
/Част Първа/
В стар селски дом от камък и дърво,
над бял комин със щърково гнездо,
вековен орех с клони шумолял,
петел наперен зрънце си кълвял…
Във ранно утро, Слънчо се подал,
и Петльо герест с гръмък глас запял,
проточил шия, пляснал със крила,
проскърцала кованата врата,
разнесъл се протяжният ѝ звук
и приказката почвам аз оттук.
***
От блесналите слънчеви лъчи
искрели шарени паници и котли,
а котката изкочила на двора,
врабци да дебне край стобора.
Във стаята уютно подредена -
със халища и черги украсена
приседнал беше старец беловлас
и чуваше се благият му глас.
Пред него синовете му стояли -
на възрастните дрехите блестяли,
със пояси от свила, с алени ресни
а в шапките пауново перо трепти,
най-малкият - несресан, босоног,
с препаска от лико и поглед черноок.
Огледал ги баща им от нозете, до главата
и тихо им продумал „Чакаме ламята!”
„Що думаш, тате?” - рекли синовете.
„Каква ламя?” - трептели гласовете.
„Ще Ви разкажа всичко, потърпете,
но най-напред вратата затворете!”
„Не се мотай! Навънка ти върви!
Вратата входна здраво залости!”
С поръката най-малкият се справил,
резето във ключалката поставил
и бързичко се върнал в одаята,
приседнал на баща си до краката,
а на миндера - двамата му братя
очаквали да почне разказвача.
Зареял поглед нейде в далнината,
старикът попригладил си брадата,
въздъхнал, спомените призовал,
гласът му в тишината прозвучал:
„Това се случи толкова отдавна,
бях още много мъничко момче,
в Камендолската гора пасях козата,
а тя подрънкваше със своето звънче.
Приседнах на един напечен пън,
край сухото дере с дървета стари,
блестеше слънцето като алтън,
а пък козата хрупаше ластари.
Засвирих с моето дудуче леко
и ето че унесен във свирнята,
която вятърът понесе надалеко,
видях аз гущерче в тревата.
То изпълзя на камък островръх -
блестеше в малахитово зелено,
и вкопчило се в мекичкия мъх,
стоеше сякаш беше вкаменено.
Не щеш ли силна мълния удари,
тътнеж разтърси старата гора -
пороен дъжд внезапно се стовари,
а то прехласнато от моята свирня,
стоеше си на камъка спокойно
премигвайки с рубинени очички,
в гората стана тъмно и усойно,
замлъкнаха и мъничките птички,
когато страшен грохот се разнесе,
приличащ на препускащи каруци
и всичко покрай мене се разтресе,
и захвърчаха камъни и буци
под напора на водната стихия.
Видях наблизо аз една хралупа,
реших веднага в нея да се скрия,
от страх пороят да не ме затрупа.
След час ли, два ли, бурята утихна,
с елмазна хубост слънцето изгря,
ала водата и тогаз не стихна
и чух как гущерчето изпищя:
„Спаси ме бате! Моля те, спаси ме!
Водата мътна ще ме отнесе!!!”
„Сърцето ми при тези думи сви се -
как тази болка то да понесе?
Не бой се! Ида! Мигом му отвърнах.
Безстрашно скочих в буйната вода
и до скалата островърха стигнах,
а то се вкопчи в моята коса.
Обърнах се, водата ме повлече!
Гребях с ръце, изпаднал в смут
и миг преди да се удавя вече -
захванах корен, стисках като луд
и Господ се смили - спасени бяхме,
търкулнах се на мократа трева,
щастливи, че така се отървахме,
помилвах гущерчето по гърба.
Погледна ме и тихо ми изрече -
„Хайде бате, трябва да вървим!
За благодарност, ред е вече -
ний добрината ти да наградим!
Да идем при баща ми в пещерата
той цар е на подземните недра,
а щом узнае, че спаси ме от водата
наградата ще бъде предобра.
Ще сипва скъпоценности със шепи,
но ти не вземай нищичко от тях!
Поискай белокорото дръвче, което
е никнало на двора във гърнето.”
Край на първа част.
Следва…
© Любомир Попов All rights reserved.
