СЕДЕМНАДЕСЕТА ЧАСТ 

ПОСЛЕДНИЯТ ДВУБОЙ

Още слънце неизгряло, рано сутринта,

проскърцала протяжно желязната врата,

бил Патаран по нощница на царския балкон,

а със подкови чаткал на двора буен кон.

Държал го за юздата юнакът с меч в ръка,

а Патаран нареждал му „Вземи една главня

и стигнеш ли гората отвред я подпали -

в пожара великанът, жив ще изгори!

Тогава ще останем ний без врагове,

спокойно ще царуваме дълги векове!

Зад рамото на царя Вейхайвей стояла

и се преструвала на тъжна от тази раздяла.

- Как така в гората пожар ще запаля?

Аз подобна лошотия няма да направя!

Има билки лековити, цветя и тревички,

как на пепел да превърна малките птички?

- Ти със великана момко как ще се пребориш?

Срещу неговата сила ти какво ще сториш?

- Този меч сече желязо, камъни, дървета,

в боя с великана ще си проверя късмета!

Над разсънения град екнала тръба,

Конникът в галоп излязъл бързо от града.

Дълго коня му препускал в ламската гора

и накрая той достигнал до една стена.

Зад стената замък сив, целият във дим,

бил от вси страни опасан с ров непроходим.

Момъкът ръцете свил, викнал с пълен глас:

- Ох, от замъка излез, на двубой зова те аз!

Ала никой не отвърнал, момъкът не спрял

и отново великана в битка призовал.

- Не излезеш ли - ще вляза, ще те заловя,

и с вериги от желязо здраво ще те окова!

Подир няколко минути се разнесъл трясък,

гарвани се разлетяли вред със грозен крясък.

Над рова със крокодили, мост се спуснал с гръм

тежки порти се разкрили, Ох излязал вън.

Тромаво по моста минал – мрачен и зловещ,

цял във четина обрасъл, здрав, широкоплещ.

- Ти ли майка ми погуби? - викнал с глас продран.

- И защо при мен дошъл си, искам аз да знам?

- Тук дошъл съм, за да пуснеш робите на свобода,

ябълките да ми върнеш, дето майка ти обра...

Великанът го погледнал и зловещо се разсмял -

даже каменният зид от смеха му се тресял.

- А не искаш ли в казана жив да те сваря,

или може би желаеш първо да те одера?

Момъкът от таз обида пламнал начаса,

Бързо коня си пришпорил, с гол меч във ръка.

На уплашен се престорил великанът Ох

и търтил да бяга край дълбокия ров -

искал да се забавлява със игра позната,

както котарак със мишка преди да я излапа.

С меч в ръката из гората момъкът го погнал

ненадейно  Ох се спрял, на място замръзнал

скръстил своите ръце с поглед кръвожаден

и пристъпил към юнака с врат напред издаден.

С меча момъкът замахнал с нечовешка сила,

но стоманата тогава на парчета се строшила.

Великанът се озъбил с животинска стръв,

към юнака той пристъпил ревнал като лъв:

- Веднага от коня слизай! Свършено е с теб!

- Помощ няма ли отнейде в този час злочест?

Тихо момъкът промълвил тъжен и отчаян,

ала случило се чудо, момъкът бил смаян.

Оживяла в миг гората, птиците хвърчали:

- Има кой да ти помогне! - листата шумяли,

обкръжили великана със стена зелена,

буки, дъбове, ели във война свещена -

блъскали го във ребрата, удряли с тояга,

Ох закрил с ръце очите искал да избяга,

но тогава се провикнал тривековен дъб:

- Оставете го на мене, аз му имам зъб!

С корените ме изтръгна в онзи ден съдбовен,

който в мене е оставил неприятен спомен -

с клоните ми той насмете милион войници

и затвори като роби в своите тъмници.

Като чули тези думи, сторили му път,

изфучал и скок направил огромният дъб.

С дънера си Ох ударил право по главата,

великанът паднал възнак долу на земята.

Вик победен огласил вредом долината,

а с дълбок поклон юнакът се простил с гората.

От подземията мрачни във стройни редици

наизлязоха на въздух милион войници.

Най-подир се появила стъклената колесница,

а от нея се подала мъничка главица.

Ламският лакей попитал с мазния си глас:

- Къде ябълките златни да откарам аз?

Момъкът с презрение рамене разклатил

и лакея на ламята към града отпратил:

- Под дървото, до чешмата, вляво на площада,

има схлупена къщърка зад бяла ограда,

в нея сам-сама живее дребничка старица,

тя е майка на Златушка – мойта хубавица.

Кошницата с ябълките на нея отнеси,

а след това пръждосай се нейде вдън гори!

Край на седемнадесета част

Следва

Любомир Попов